Рапицата, понякога я наричат северна маслина. Това  най-вероятно е заради  олиото получено от семената й.  Неговите вкус и хранителна стойност са почти равни на висококачествен зехтин.

За ползата от рапичното олио се говори  сравнително отскоро. До 60-те години на ХХ век маслото се е използвало само за технически цели: текстилна и кожарска промишленост, производство на сапун. В храната, то започва да се използва след като бил намерен ефективен начин  за разделяне на токсичната ерукова киселина от семената, количеството й в тях е (47-50%).

През 1947 година в Канада бил предложен за внедряване нов сорт рапица наречен „канола”, в който ерукова киселина не  надвишава 2%.  От такова масло се произвежда маргарин. Суровото (нерафинирано) рапично олио е също търсен продукт, от него се произвеждат екологично чисти биогорива. То се използва в металургията, машиностроенето  и химическата промишленост. 

 Рапицата е била известна още от преди 4 000 години пр.н.е. Нейната родина е Индия, обаче също така има и мнение, че рапицата произхожда от Средиземноморието. През 13ти век рапицата прониква в Западна Европа и става основна маслодайна култура.

Най-много рапица в света се отглежда в Китай, Канада, Германия, Франция и др.

В България първите индустриални растителни маслодайни култури са били репица и по-слабо застъпената рапица. В последно време създаването на новите двунулеви сортове рапица, строежа у нас на рафинерия за преработка на рапично масло и влизането ни в ЕС ще засили търсенето на рапични семена за преработка и износ. От 12 000 da през 1997 г. площите засяти у нас с рапица достигнаха 110 000 da през 2005 г.